Есе от книгата "Надявам се да изберем любовта: записки на едно транс момиче от края на света" Кай Ченг Том I HOPE WE CHOOSE LOVE: A TRANS GIRL’S NOTES FROM THE END OF THE WORLD KAI CHENG THOM
Превод от английски: Робин Златаров
Една лятна нощ, преди няколко години, аз и моята сродна душа Кама Ла Макерел решихме да си направим няколко селфита на рубиненочервените стълби на TKTS - щандовете за продажба на билети на Таймс Скуеър. Бяхме в Ню Йорк за уикенда, за да участваме в благотворително събитие на The Audre Lorde Project - неправителствена организация, която подкрепя цветнокожи ЛГБТ+ хора.
Да се размотавам по Таймс Скуеър не е точно моята идея за забавление - харесва ми да си мисля, че съм Изискана Дама, която е над туристическите клишета. Но Кама, чието присъствие в социалните медии е безкомпромисно, беше твърдо решена да си направим снимка на тези стълби (#TWOCsistas #transgirlsinnyc #femme4femme #whathappensinnewyork). А каквото Ла Макерел иска, Ла Макерел получава.
Погълнати от тълпите туристи и улични артисти, ние изчезнахме - поредните две момичета сред тълпата. Това не е обичайно за нас, тъй като като цветнокожи транс жени, сме свикнали да се открояваме, където и да отидем. Да бъдем сочени, да ни се присмиват, да ни проклинат. Да сме заплашвани. Докосвани, грабвани, опипвани без нашето позволение. Да бъдем едновременно грубо и фино унижавани по улиците, в метрото, на работа, в спалните на нашите уж любовници.
И въпреки това, седнала на това искрящо червено стълбище, под фалшивите светлини на билбордите, аз се чувствах неочаквано и напълно в покой със света. Там, в самото сърце на Запада, Кама и аз (явно въобще не толкова изискана, колкото си мислех), вкопчени една в друга, ние се кикотехме и пищяхме и зяпахме като момичетата от малкия град, които сме си по душа.
- За какво си мислиш? - попита ме тя, след като се бяхме поуспокоили.
Отворих си устата да ѝ отговоря, но една буца заседна в гърлото ми. Сълзи пареха в очите ми.
- Мисля си за това колко много сме постигнали - казах най-накрая - Мисля си как само преди няколко години, въобще и не подозирах, че ще бъда тук. Или че изобщо ще съм още жива. Никога не съм вярвала, че мога да съм толкова щастлива.
Когато си младо транс цветнокожо момиче, растеш, знаейки, че си белязаназа насилие и смърт. Съучениците ти се шегуват как преследват и убиват хора като теб. Изглежда сякаш почти всяка новина, книга, филм или ТВ шоу, включващи транс човек, приключва с това те да бъдат отхвърлени от родителите си, да преживеят сексуално насилие или да умрат. Дори симпатичните образи сякаш ни изкарват по-скоро жертви, които да бъдат съжалявани, отколкото герои, които да бъдат отпразнувани. Никой не те учи, че можеш да бъдеш щастлива. Никой не ти показва представа за бъдещето, в която можеш да се видиш.
През 2014 година, списание “Time” обяви, че обществото е стигнало “повратна точка” за транс правата - един ключов и триумфален момент, който води до прилив на медийно внимание към транс хората и по-специфично транс жените. И въпреки това историите, които биват разказвани за нас в медиите, си остават в по-голямата си част болезнено и ужасяващо ограничени. Дузини статии за броя убити транс хора през 2015. Истории за транс жени, които се разкриват само за да посрещнат пред огромна негативна обществен отпор и насилие, за транс жени в капана на сексуалния труд с цел оцеляване, за транс жени, арестувани и вкарвани в затвора без никаква друга причина, освен че са на публично място.
Изключително важно е да се освети потисничеството и страданието на транс жените. Радвам се, че се случва след поколения мълчание. Обаче все пак искам да знам: къде са комиксите за транс дами разбойници? Статиите в списанията за транс жените, които правят пробиви в научните сфери (и, да, те съществуват)? Наградените с Пулицър романи, изобразяващи общности от цветнокожи транс жени, които живеят заедно и се обичат, въпреки всичко?
Повече от всякога, на цветнокожите транс жени трябва да ни бъде позволено да мечтаем за себе си като пълни с живот и силни. Живеещи животи, които си струва да бъдат изживени. През по-голямата част от живота си не познавах транс хора. Единствените, които виждах в медиите, бяха белокожи и живееха в драстично по-различни светове от моя на китайско дете, растящо в имигрантски квартал във Ванкувър. Поглеждах към бъдещето и виждах единствено страх, изолация, трудности.
Когато се разкрих пред родителите си като транс, те бяха даже по-изплашени, отколкото аз. Израснали са във време, в което анти-азиатския расизъм в Северна Америка е бил още по-отровен и яростен, отколкото е днес. Те знаеха какво означава да се бориш непрестанно, само и само за да оцелееш в един враждебен свят. Прекарали са целия си живот в работа, за да са сигурни, че на мен никога няма да ми се налага да премина през същото - и ето, че аз, в техните очи, хвърлях всичко това на боклука.
Скоро след моето далеч несъвършено разкриване, направих първия си опит за самоубийство. Докато баща ми ме прибираше от болницата, каза, че “всичко това” - психичното ми здраве, половата ми идентичност - трябва да остане тайна от съседите ни. Клюките бързо се разпростират в китайската общност и той се притесняваше, че бизнесът на майка ми ще пострада от моята “репутация”. Така че аз не само бях предопределена да живея гаден, брутален и кратък живот, но и заедно с това щях да донеса разруха и срам върху семейството си. “Научих”, че това е да си транс и цветнокожа - урок, който трябваше да отучвам с години..
Като родителите ми преди мен вярвах, че единствения начин, по който мога да избягам от потисничество и дискриминация, беше да бъда над тях. Ако просто завърша университет, намеря високоплатена работа, медицински променя тялото си да изглежда като това на една “нормална жена” и си намеря хубаво бяло гадже, ето тогава ще мога да съм щастлива. С други думи, мислех си, че спасението ми се крие в това да се направя възможно най-малко транс. Да, бях транс жена, но не исках да бъда като една от “онези” транс жени, които представяха медиите: жалки, смешни, непривлекателни създания, оставени на милостта на един неумолим свят. Малко по малко, обаче, стигнах до едно от най-важните и силни осъзнавания в целия си живот: щастието на транс жените се съдържа в обичта им към други транс жени.
Като млада цветнокожа транс жена всички ти казват, че най-доброто на което можеш да се надяваш, е да прекараш живота си във вечни опити да спечелиш неохотното одобрение на другите. Казват ти, че можеш най-много да се определяш като провален мъж, фалшива жена, отклонение от човешко същество. Казват ти, че ако някой те обича, то е само “въпреки” твоите различия. Това, което не ти казват, е че не си сама. Че има общност от красиви, смели, яростни жени точно като (или поне, доста като) теб. Сред транс сестрите си, ти не си единствената. Не си изрод, който да бъде съжаляван, жертва, която да бъде експлоатирана, или девойче в беда, чакащо да бъде спасено. Ти си част от невероятно и красиво семейство, част от тайна мрежа от жени войни, които си помагат взаимно да оцелеят.
Всичко се променя, когато опознаеш други транс жени - когато имаш ментори, майки, сестри, ролеви модели, гидове (и също, понякога, врагове. Смятам ги за ролеви модели на това, което не искам да бъда). Транс жена ми даде първата ми рокля, научи ме как да си слагам грим, показа ми как се ходи на токчета. Транс жена ми даде първите ми хормонални хапчета и ме заведе ми при доктора, при когото започнах своя медицински преход. Модели като Лавърн Кокс и Джанет Мок ми помогнаха да повярвам, че мога да съм писателка.
Животът ми е пълен с истории за невероятни жени, сложни жени, свирепи жени, нежни жени, всичките трансджендър и пълни с живот. Познавам транс момиче, което може да шие най-прелестните рокли. Познавам транс жена, която танцува като богиня на войната. Познавам транс жени, които са модели, актриси, активисти, артисти, учени и секс работнички. Всяка от тях ме учи как да се смея, как да бъда смела, въпреки че някой ден мога да бъда убита по същия начин като Гуен Араджо или Кийша Дженкинс - невинни момичета, жестоко убити за това, че са посмели да живеят като транс жени.
“Смела” е толкова странна и натоварена дума. Транс жените я чуват много често в последно време. Добронамерени либерали ни наричат смели постоянно, защото са ужасени от идеята да живеят като нас. Смятат, че смела означава да си вечно сама, да ти се налага винаги да се бориш за малко пространство, независимо къде. . Никога да не знаеш какво ще донесе утрото. И много често са прави. Много транс хора живеят и умират сами. Но смела може да означава и да намираш силата в това, че си една от много,, да намираш мястото си сред отхвърлените - в солидарност и сестринство. Може да означава и да знаеш, че ще трябва да се бориш до края на живота си, но никога няма да се бориш сама.
Когато бях социална работничка, често се запознавах с млади транс жени, които искаха да започнат преход, но бяха добре запознати с възможните последствия: отритване от семейството, социална дискриминация, насилие. Една от тях ме попита как живея с избраната си полова презентация - щастлива ли съм, имам ли някакви съжаления. За транс жените, и може би за много жестоко потискани хора като цяло, щастието има различно значение от това, което ни продават дисни филмите и американската мечта. “И бяха щастливи до края на дните си” е идея, която се отнася само към богатите и привилегированите. Трябва да вярваме в щастието не като нещо, което можем да постигнем в някакво далечно бъдеще, където сме винаги в безопасност и валидирани, но във всеки момент, в който продължаваме да оцеляваме.
Когато хора като теб биват убивани постоянно, когато дискриминиращи закони и социални норми диктуват почти всеки аспект на обществото, не е възможно да изпитваш щастието като състояние на постоянна сигурност. Не е възможно да търсиш щастието в одобрението на повечето хора около теб, тъй като каквото и да правиш, винаги ще има някой, който ще те вижда като по-низш. Принудени сме да предефинираме щастието като обичаме себе си по собствените си правила. Този вид щастие се печели само чрез приемането на безкрайната битка. Този вид щастие се намира само в центъра на вихъра, в ръцете на собствената ти общност. Дори и не винаги да мога да намеря това чувство в себе си, дните, в които успявам, са повече от достатъчни, за да гарантират, че няма да съжалявам за прехода си.
Когато се говори за транс хора, се обсъжда винаги половата дисфория - нехаресване или омраза към тялото или себе си. Искам да говорим за полова еуфория - състоянието на щастие и наслада от съществуването, от половата презентация. За транс хората половата еуфория не е чувство, което можеш да се накараш да чувстваш. За него трябва да се броим, да го откриваме, въпреки всичките пречки на пътя ни. Това е нещо, което се предава от една транс сестра на друга. В някакъв момент от последните няколко години на живота ми, открих половата еуфория. Не мога да кажа точно кога или къде. Това, което знам, е че в последно време, когато мисля за бъдещето, съм толкова нетърпелива да открия какво следва.
На блестящите стълби на TKTS щандовете на Таймс Скуеър, под светлините на билбордите, рекламиращи Броудуей представления и безкрайни продукти, Кама и аз си разменяхме истории: за нейния живот в Мавриций и как се е училада бъде куиър по начини едновременно сходни и напълно различни от моите; за обичането на добри и лоши гаджета; за навигирането на бюрокрацията и здравната система като транс жени. Казахме си, за милионен път, колко сме благодарни, че сме в живота на другата.
И точно когато се смълчахме, препълнени с любов, тълпата около нас избухна в гръмки възгласи и аплодисменти. За една откачена секунда си помислих, че аплодират нас, че света се е отклонил от оста си и се е превърнал в мюзикъл с участието на мен и моята приятелка. След това осъзнах че една бяла, хетеросексуална двойка бяха истинския център на внимание. Мъжът беше приклекнал, а в протегната му ръка - малка кадифена кутия с диамантен пръстен. Ръцете на жената покриха устата ѝ, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ.
- Да - проплака тя, изпълнена с този вид щастие, което момичета като Кама и мен никога няма да познаят.
- Да.
Мъжът се изправи и я грабна в ръцете си, докато туристите крещяха от щастие и правеха хиляди снимки, за да отбележат случката. Стоейки сред тях, Кама и аз бяхме просто поредните две момичета сред тъпата. Макар и бъдещите младоженци да не го знаеха, макар и да не ни виждаха, ние се смяхме и плакахме с тях, по причини едновременно подобни и радикално различни от техните.
Моята сестра и аз и аз стояхме на светещите стълби към рая в центъра на света и се държахме една за друга сякаш целия ни скъп живот зависеше от това.